Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 136

Тя се спря, опита се да се изтръгне, но ръката на Йенефер беше силна и непоколебима и неотменно я влачеше напред. И Цири най-накрая разбра, че са я предали, излъгали са я, продали са я. Че винаги, още от първата среща, от самото начало, от първия ден е била само марионетка, кукла на конци. Дръпна се още по-силно, изтръгна се от дланта на Йенефер. Мракът се завихри като дим, шепотите в тъмнината изведнъж стихнаха. Магьосницата направи още крачка напред, спря се, обърна се, погледна я.

Ако те е страх, върни се.

Тази врата не бива да се отваря. И ти знаеш това.

Знам го.

И въпреки това ме водиш нататък.

Ако те е страх, върни се. Все още има време да се върнеш. Все още не е твърде късно.

А ти?

За мен вече е късно.

Цири се огледа. Въпреки всеобхващащия мрак тя виждаше вратите, през които вече са минали — дълга редица, губеща се в далечината. И оттам, от далеч, от тъмнината, чу…

Потропване на подкови. Скърцане на черна ризница. И шумоленето на крилата на хищна птица. И глас. Тих, пронизващ мозъка глас…

Сгрешила си. Сбъркала си небето и звездите с нощното им отражение върху повърхността на езерото.

Тя се събуди. Вдигна рязко глава и събори компреса си — явно нов, защото беше мокър и хладен. Беше обляна в пот, а в слепоочията й отново звънтеше и пулсираше тъпа болка. Йенефер седеше до нея на леглото, извърната така, че Цири не можеше да види лицето й. Виждаше само бурята от черни коси.

— Сънувах… — прошепна Цири. — В съня си…

— Знам — каза магьосницата със странен, чужд глас. — Затова съм тук. С теб.

Отвъд прозореца, в мрак, дъждът шумеше в листата на дърветата.

* * *

— По дяволите! — промърмори Лютичето, изтръсквайки водата от подгизналата от дъжда периферия на шапката си. — Това не е дом, а същинска крепост. От какво толкова го е страх този знахар, че така се е укрепил?

Лодките и шлеповете, привързани по продължение на крайбрежната улица, се люлееха лениво върху водата, блъскаха се помежду си с приглушени потропвания, скърцаха, дрънкаха с веригите си.

— Това е пристанищният район — обясни Шани. — Има колкото щеш бандити и измет — както местни, така и приходящи. При Мирман идват много хора, просят пари… Всички знаят това. Знаят също, че живее сам. Така че той е предпазлив. Чудно ли ви се вижда?

— Ни най-малко. — Гералт погледна постройката, издигната върху колове, забити в дъното на канала, на пет сажена от брега. — Чудя се как да попадна на този остров, в тази къща над водата. Сигурно ще се наложи тихомълком да взема назаем някоя от тези лодки…

— Няма нужда — каза медичката. — Там има подвижно мостче.

— А как ще убедиш знахаря да го пусне? При това там има и врата, а ние не носим таран със себе си…

— Оставете това на мен.

Голямата сива сова се спусна безшумно на перилата на пристана, махна с криле, настръхна и се превърна във Филипа Ейлхарт, не по-малко настръхнала и мокра.