Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 135

Гералт се спря. Попита:

Далеч ли е още?

Не, отговори слабата девойка, тръскайки водата от зелената си престилка. Почти пристигнахме… Хей, Лютиче, не изоставай отзад, ще се загубиш в тези улички…

А къде, по дяволите, е Филипа? Току-що я видях, летеше над канала… Ама че отвратително време… Да вървим. Води, Шани. Между другото откъде го познаваш този знахар? Какво те свързва с него?

Понякога му продавам лекарства, които крада от лабораторията. Защо ме гледаш така? Пастрокът ми едвам успява да плаща следването ми… Случва се да ми потрябват пари… А знахарят, като получи истински лекарства, лекува хората… Или поне не ги трови… Хайде, вървете.

„Странен сън — помисли си Цири. — Жалко, че се събудих. Исках да видя какво ще стане по-нататък… Да видя какво правят. Къде отиват…“

От съседната стая долитаха гласове — гласовете, които я бяха събудили. Майка Ненеке говореше бързо, тя явно беше афектирана, ядосана и вбесена.

— Ти излъга доверието ми — казваше тя. — Не биваше да допускам това. Трябваше да се досетя, че твоята антипатия към нея ще доведе до нещастие. Не биваше да ти позволявам… Та нали те познавам. Ти си бездушна и жестока, а на всичко отгоре се оказа безотговорна и небрежна. Ти измъчваш безмилостно това дете, заставяш го да полага усилия, които не е в състояние да понесе. Ти нямаш сърце, Йенефер. Наистина нямаш сърце.

Цири се заслуша, за да чуе отговора на магьосницата, нейния студен, суров и звънък глас. Искаше да чуе как ще реагира, как ще се надсмее над жрицата, как ще се подиграе на нейната прекалена загриженост. Как ще каже това, което говори обикновено — че да си магьосница не е шега работа, че това не е подходящо занимание за госпожички, направени от порцелан или от тънко стъкло. Но Йенефер отговори тихо. Толкова тихо, че момичето не само не разбра, но и не чу думите.

„Ще заспя — помисли си тя, предпазливо и нежно опипвайки носа си, все още чувствителен и наболяващ я, запушен от съсирената кръв. — Ще се върна в съня си. Да видя какво прави Гералт, там, в нощта, под дъжда, при канала…“

… Йенефер я държеше за ръката. Вървяха по дълъг коридор, между каменни колони, а може би и между статуи — Цири не можеше да види добре, пречеше й плътният мрак. Но в тъмнината имаше някой — някой се криеше и ги наблюдаваше. Чуваше шепоти, тихи като шумоленето на вятър.

Йенефер я държеше за ръката и вървеше бързо и уверено, изпълнена с решителност, така че Цири едва успяваше да поддържа темпото й. Пред тях се отваряха врати. Непрекъснато. Една след друга. Безкрайно множество врати с гигантски, тежки крила, се разтваряха безшумно пред тях.

Мракът се сгъстяваше. Цири видя пред себе си поредната врата. Йенефер не забави крачка, но Цири изведнъж осъзна, че тази врата няма да се отвори сама. И я обзе плашеща увереност, че наистина не бива да се отваря тази врата. Че не бива да минава през нея. Че зад тази врата я чака нещо…