Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 133

— Добре — каза мъжът след кратка пауза, все така без да вдига глава. — Виндхалм от Атре… Нареди да го обезглавят. Не… Не да го обезглавят. Ще го екзекутираме по друг начин. Зрелищно, продължително и жестоко. И, разбира се, публично. Необходим е пример за назидание. Нещо такова, което да изплаши останалите. Само че, моля те, Коехорн, спести ми подробностите. Не си прави труда да включваш живописни подробности в докладите. Не намирам нищо приятно в това.

Маршалът кимна, преглътна. Той също не намираше нищо приятно в това. Абсолютно нищо. Затова реши да възложи изпълнението на екзекуцията на специалисти. Не възнамеряваше да разпитва специалистите за подробностите. И, естествено, не смяташе да присъства на екзекуцията.

— Ще присъстваш на екзекуцията. — Мъжът вдигна глава, взе писмото от масата, счупи печата му. — Официално. Като мой наместник в провинция Цинтра. Ще ме замениш. Аз не искам да гледам. Това е заповед, Коехорн.

— Слушам! — Маршалът дори не се опита да скрие смущението и недоволството си. Не биваше да се крие нищо от мъжа, дал заповедта. Това рядко се удаваше на някого.

Мъжът хвърли поглед на отвореното писмо и почти веднага го хвърли в огъня на камината.

— Коехорн!

— Да, Ваше Височество?

— Няма да чакам рапорта на Риенс. Вдигни на крака магиците, нека организират връзка от разстояние с контактната точка в Редания. Нека веднага да изпратят на Риенс устното ми нареждане, което гласи следното: да престане да се церемони, да престане да си играе с вещера. Защото това може да завърши зле. С вещерите не бива да се играят игрички. Аз го познавам, Коехорн. Той е прекалено хитър, за да насочи Риенс по някоя следа. Повтарям, Риенс трябва веднага да организира покушение, трябва веднага да извади вещера от играта. Да го убие. А после да изчезне, да се стаи и да чака нареждания. А ако преди това е попаднал на следите на магьосницата, нека я остави на мира. Не бива да пада дори косъм от главата на Йенефер. Запомни ли, Коехорн?

— Да.

— Отдалечената връзка трябва да бъде шифрована и много добре защитена от магическо прочитане. Предупреди магьосниците за това. Ако изпортят работата, ако някой външен узнае за съдържанието на това разпореждане, ще държа тях отговорни.

— Ясно. — Маршалът се изкашля и се изправи.

— Какво още, Коехорн?

— Графът… вече е тук, Ваше Височество. Дойде съгласно разпореждането ви.

— Вече? — усмихна се мъжът. — Възхитителна експедитивност. Надявам се, че не е уморил врания кон, заради който всички толкова му завиждаха. Нека влезе.

— Аз да присъствам ли, Ваше Височество?

— Разбира се, наместнико на Цинтра.

Извиканият от приемната рицар влезе в стаята с енергична, уверена, маршова стъпка, скърцайки с черната си броня. Спря се, гордо се изпъчи, отметна зад гърба си мокрото и зацапано черно наметало, сложи длан върху ръкохватката на огромния си меч. Допря до бедрото си черния шлем, украсен с криле на хищна птица. Коехорн погледна рицаря в лицето. Видя сурова войнска гордост и дързост. Но не намери нищо от нещата, които би трябвало да открие върху лицето на човек, който е прекарал последните две години в кула, от която, както се говореше, може да се излезе само на път за ешафода. Маршалът се усмихна под мустак. Той знаеше, че презрението към смъртта и безумната смелост на младежите се дължат изключително на липсата на въображение. Прекрасно знаеше това. Та нали някога и той беше такъв младок.