Читать «Усмихнатият труп» онлайн - страница 15
Лоръл К. Хамилтън
— Доколкото виждам, няма следи от оръжие, но съдебният лекар ще определи по-точно… — посегнах да пипна буцата месо отново, но се спрях. — Ще ми помогнеш ли да го вдигнем, за да погледна в гръдната кухина? В останките от гръдната кухина?
Долф остави чаршафа и ми помогна. Останките бяха по-леки, отколкото изглеждаха. Когато ги изправихме на една страна, се оказа, че отдолу няма нищо. Бяха изчезнали всички органи, които ребрата обикновено защитават. В името на всичко свято, изглеждаше досущ като разрязани телешки ребра, като изключим мястото, където се прикрепяха костите на ръката. Виждаше се дори част от ключицата.
— Добре — заявих. Не ми хареса как се задъхвах. Изправих се, отпуснала окървавените си ръце. — Покрий го, моля те!
Долф изпълни молбата ми и се изправи:
— Е, какви са впечатленията?
— Насилствена смърт, причинена с изключителна жестокост. Упражнена е значително повече сила, отколкото има обикновен човек. Тялото е било разкъсано на части на ръка.
— Защо на ръка?
— Няма следи от нож… — засмях се, но смехът ме задави. — По дяволите, бих казала, че някой е използвал електрически трион, както в касапницата при кравите, но костите… — поклатих глава. — Нищо механично не е било вкарвано в действие тук.
— Нещо друго?
— Аха, къде е остатъкът от шибаното тяло?
— Надолу по коридора, втората врата отляво.
— Остатъкът от тялото ли? — в стаята отново ставаше по-топло.
— Просто хвърли едно око и ми кажи какво си видяла.
— По дяволите, Долф, знам, че не обичаш да влияеш на експертите си, но не искам да влизам там на сляпо!
Той просто се взираше в мен.
— Поне ми отговори на един въпрос!
— Може би. Какъв?
— По-зле ли е от това?
Той явно се позамисли за малко.
— И да, и не.
— Проклет да си!
— Ще разбереш, след като го видиш!
Не исках да разбирам. Бърт беше очарован, че полицията ме иска за щатен сътрудник. Беше ми казал, че ще събера ценен опит, работейки заедно с тях. Засега бях събрала само голяма колекция от кошмари.
Долф тръгна пред мен към съседната стая на ужаса. Всъщност не исках да откривам останалата част от тялото. Исках да си ида у дома. Той се поколеба пред една затворена врата, докато се изравня с него. На вратата имаше картонен силует на зайче — като за Великден. Точно под Зайо висеше бродирано ковьорче с надпис „Стаята на Бебчо“.
— Долф… — успях да смотолевя.
До нас от дневната долиташе приглушен шумът.
— Да?
— Няма нищо, няма нищо — поех си дълбоко дъх и издишах.
Можех да се справя. Щях да се справя. О, Боже, не исках! Докато вратата се отваряше навътре, прошепнах под нос кратка молитва. В живота има мигове, когато единственият начин да преминеш изпитанието е с малко благоволение отгоре. Обзалагах се, че сега е настъпил един такъв миг.
През малкия прозорец струеше слънчева светлина. Завесите бяха бели, с избродирани по ръбовете малки патенца и зайчета. По светлосините стени танцуваха картонени животинки. Нямаше люлка, заместваше я едно от онези легла с перила, които се свалят. Креватче за голямо момче, нали така ги наричат?